Нарцисист – съществително име, мъжки род; човек, чиято любов и възхищение към него самия е толкова голяма, до степен, че не може да живее щастлив живот, докато всички не се съобразяват с него и не изпълняват желанията му. Човек с крехко самочувствие, завистлив, несъстрадателен. Човек, с който разговорите относно чувствата и как те е наранил не водят до никъде.
Няма по-голяма мъка за едно дете, от тази, да бъде отхвърлено и тормозено от собствените си родители. Независимо от възрастта. Може да си на 10, 20, 30 или 50 години. Винаги боли. Разликата е, че когато вече не си дете, можеш да поставиш ясна граница в отношенията си с родител нарцисист. Понякога имаш нужда само от подкрепата на някой, който държи на теб. И когато се справиш, освен облекчението, което изпитваш идва и момента, в който си казваш: „Защо нямаше кой да ми помогне, когато бях дете и не разбирах какво точно се случва около мен, чувствата и вината, които изпитвам?“.
За всички хора с родители нарцисисти, поставянето на граници е изключително труден процес. Бавен и често болезнен. Но, когато осъзнаеш, че ти си този, който отговаря за запазването на крехката душа на своето дете от травмите, които си получил в следствие на такова държание, нещата стоят по-различно.
За един осъзнат родител, няма по-важно на света, от това детето му да е добре. Не става въпрос за храна, играчки, книги, дрехи. А за възприятието му за света и околните, за душевния му мир. Хората с травмиращо детство, най-често знаят най-добре какво да избегнат при отглеждане на деца. Стараят се да избегнат примерите на своите родители и полагат големи усилия, за да го постигнат.
Тук обаче идва моментът, когато детето има в живота си и други хора освен мама и татко. Започва да забелязва какво се случва около него, да подражава на възрастните и да се изгражда като личност. И какво следва да направи родител с баба и дядо нарцисисти и как да предпази детето си от отровното им държание?
Както казва баба ми, отговорът е „прост като боб“ – поставяне на граници, надзор по време на срещите им и отстояване на взетите решения. Не казвам, че нашият метод е най-правилния, но мога да споделя какво правим ние със съпруга ми, а вие можете да си вземете поука от действията ни.
С нарцистичното поведение на родителите се сблъскахме още по време на организиране на нашата сватба. Наложи се да се молим да присъстват и се съгласихме с какви ли не условия, само за да им угодим. Там откриваме първата си грешка – не отстоявахме себе си. Позволихме на нарцисист да разбере, че може да ни контролира. Така и стана, а тенденцията се запази дори и когато дъщеря ни се роди. Само защото всички ни казваха: „Ама то детето трябва да познава баба си и дядо си, не може така. Как ще го лишите от присъствието им в живота му?“ и ние ги слушахме. Какво да ви кажа – млади родители с малко опит. Слушахме уж по-знаещите. С времето обаче разбрахме, че това, което правим не е от полза за детето. Нито честите, нито дългите посещения промениха нещо. Дори напротив. Стана по-лошо. Изведнъж станахме черните овце на рода – не я оставяхме да я гледат, стояхме малко, не се обаждахме често, не позволяваме да я пипат, не желаехме да им помагаме... И нищо от изброеното не е вярно. Просто не беше по начина, по който те искаха.
Начинът ни на възпитание е напълно различен от техния, разбиранията ни за света също, имаме различни приоритети, финансово независими сме. И това не им харесва. Нямат с какво да ни контролират, освен с вина. И за известно време се успяваха, при това много успешно.
Моментът, в който всичко се преобърна за мен, беше този, в който попитаха 3-месечното ми момиченце и цитирам: „Ти стриптизьорка ли ще станеш“, само защото през лятото си вдигна роклята. Не, защото има срамна работа, а защото здравомислещия човек няма такива изгнили мисли, особено за бебе. Тогава, сякаш ударена с мокър парцал, осъзнах с какво точно си имам работа. Пред очите ми мина като на лента бъдещето, на което ще подложа детето си – бъдеще на обиди, манипулация, насаждане на завист, жлъч. Някой може да си каже, че преувеличавам, но аз взимам изключително сериозно възпитанието и отглеждането дъщеря си. И да, искам възможно най-доброто за нея. За мен родителите въвеждат в света душа, без да я питат дали иска, само защото те така са решили и носят огромна отговорност за нея. А част от тази отговорност е да не я излагат на токсична за психиката среда.
След дълго обмисляне, четене по темата и консултиране със специалист, семейството ни взе следното решение – ще поставим ясни условия за срещите им; с определено време; в случай, че започнат обиди към детето или към някой от нас, просто ще си тръгнем; да не допускаме казаното да ни засегне; да не допуснем да ни манипулират и насаждат вина.
И бяхме сигурни, че по този начин ще се справим без проблем. Реалността, обаче, е по-различна. Не всичко е по учебник. Връзката между мен, съпруга ми и дъщеря ни стана още по-силна. Но връзката с баба и дядо за момента е скъсана. Не по наше желание, а по тяхно. Те сами прецениха, че или нещата ще се случват както те кажат и ще отглеждаме детето си спрямо техните разбирания, или няма да поддържат връзка с нас.
Не се обаждат, не вдигат телефона, когато звъним, не питат за нас роднини, дори пропуснаха първия рожден ден на внучката си (е все пак, получихме поздравително съобщение, в което ѝ пожелаха да не се държи като нас и съдържащо списък с качествата ни, които да не наследи, за да не огорчава околните, но това е тема за друг път).
За сега сме стигнали до този етап. Съвет не смея да дам, защото и ние още не сме открили правилните действия. Не зная какво крие бъдещето за нашите отношения и само се надявам на най-доброто за семейството ми. Какво точно е то – времето ще покаже.
Надявам се, ако сте се припознали в ситуацията, да съм ви помогнала поне малко. Емоционалният тормоз е твърде често срещан и твърде малко обсъждан. Може да бъде от съученици, колеги, непознати и дори от собственото ти семейство. Особено върху младите родители. Помнете, че винаги ще се намери кой да ви изслуша.
Автор:
Йолина | част от екипа на talks | #мамаавтор
Comments