„От всички присъди, които даваме в живота, нито една не е толкова важна, колкото тази, която даваме на себе си, тъй като тази присъда докосва самия център на нашето съществуване. Нито един значителен аспект от нашето мислене, мотивация, чувства или поведение не остава незасегнат от нашата самооценка”
- Мелъди Бийт
Самооценката е начинът, по който човек се чувства по отношение на себе си, степента, до която има самоуважение и себеприемане. Самооценката е чувството за лична ценност и компетентност, които хората свързват със своята Аз - концепция. Правилно изградената Аз - концепция има основополагаща роля при формирането на самооценката и в този аспект вниманието се насочва към изясняване на процесите, свързани с откриването и изучаването на вътрешния свят на личността.
Под самооценка се разбира базово образувание на личността, което се основава върху оценката на другите за него и неговата оценка за другите. Самооценката се разглежда в качеството на основна структура на личността. Основа на самооценката представляват ценности, приети от личността и на вътрешно личностно ниво определят механизъм за саморегулация на поведението. В концепцията на Рубинщайн самосъзнанието на човека се явява като резултат от познание, за което се изисква осъзнаване на реалните условия на своите преживявания. Самосъзнанието е свързано със самооценката, която е съществено обусловена от мирогледа, определящ нормите и оценките. (Рубинщайн, С. 1999)
Според А. В. Захарова самооценката се явява като „централно, ядрено образование на личността, чрез призмата на което се пречупва и опосредства цялата линия на психическото развитие на детето, в това число и формирането на неговата личност и индивидуалност”. Самооценката се разглежда като системно образование, взаимосвързано с факторите на психическото развитие, явяващи се като компоненти на самосъзнанието. (Захарова, А. 1993)
И. И. Чеснокова под самооценка разбира взаимодействието на две сфери: емоционално-ценностно самоотношение и сфера на самопознание, създаваща особено образование на самосъзнанието на личността – самооценката, която се включва в регулиране поведението на личността. С помощта на самооценката се отразява нивото на знания на личността за себе си и отношение към себе си, което се явява като необходимо вътрешно психологическо условие за самоличност и постоянство. (Чеснокова, И., 1997)
Самооценката е оценъчен аспект на Аз - концепцията и е многоизмерно понятие. Тя се изразява, според Джеймс, чрез отношението между идеалния Аз и реалния Аз, т.е. това, което искам да бъда и това, което в действителност съм. Разминаването между идеалното и реалното Аз, може да се отрази негативно върху самооценката и да доведе до депресивни състояния. Самооценката разкрива оценката, която Азът има за собствените :
компетентности (разкрива как Азът вижда себе си като способен);
достойнства (разкрива как Азът вижда себе си като ценен).
Бети Янгс (1999) определя шест елемента, които изграждат самооценката в детско-юношеска възраст :
Чувство на физическа безопасност. Детето, което се чувства удобно вкъщи, в училище и във всекидневната си среда, действа уверено. То е свободно да се отвори към предизвикателствата на детството и да упражнява естественото си и здраво любопитство.
Чувство на емоционална сигурност. Емоционално доверяващото се дете се открива. То знае, че няма да го омаловажат или да му се подиграват, и може да вярва на хората и да става състрадателно.
Чувство на идентичност. Дете, което знае кое е, се чувства удобно със себе си. то разбира, че има роля и е важно.
Чувство на принадлежност. Дете, което чувства, че принадлежи, се научава да се свързва с околните. То развива междуличностни умения, които го правят по-дружелюбно и свободно. Развива силни и продължителни приятелства.
Чувства на компетентност. Компетентното дете дръзва да опита повече неща, да предизвиква себе си, да отива все по-далеч – в училище, в спорта, в личните взаимоотношения
Чувство на мисия. Целенасоченото дете чувства, че заслужава любов. То знае, че има своето място. Поставя си самó цели и извлича удовлетворение не само от постигането им, но и просто от работата за осъществяването им (Цит. по Янгс,Б., 1999, стр.354)
Изграждането на самооценката зависи от възприятията за собствените постижения, като тук сравнението се изразява в отношението между целите и постиженията, а другото сравнение съпоставя Аз-а с другите, т.е. възприемам ли себе си като равен на другите (реалистична представа - Аз съм равен на другия и нереалистична – Аз съм превъзхождан или аз превъзхождам другия). В социалните взаимоотношения също се разкрива пространство, от което зависи самооценката – желаност и приемане от връстниците срещу нежеланост и отхвърляне.
Друго разбиране за самооценката, принадлежащо на Кули и Мийд, е че самооценката е непосредствено свързана с това какво аз мисля, че другите мислят за мен, т.е. ако едно дете е отхвърлено от връстниците си, то самото ще започне да оценява себе си като недостойно. Другите, които играят ролята на “огледало” са “значимите други”, като при по-малките деца тези значими други са родителите или хората, които се грижат за тях, а при по-големите, в периода на юношеството към значимите други се присъединяват връстниците и приятелите.
Оценката на значимите други е важен фактор при оформянето на самооценката. И въпреки разпространената представа за значимостта на връстниците през юношеството, ролята на родителите остава също така влиятелна. Можем да предположим, че значимостта на връстниците е по-голяма в сравнение с тази на приятелите, тъй като мнението на приятелите може да бъде субективно и пристрастно, което донякъде поставя под съмнение наличието на връзка между качеството на приятелството и самооценката. Можем да приемем, че тези два различни подхода към концептуализирането на самооценката, са обединени в работите на Сюзън Хартър (1986, 1990, 1999), която разглежда самооценката в различни области, свързани непосредствено със себеуважението, като оценка на различни видове способности – училищни, спортни, социални и други.
Това разкрива различието между компетентността и желанията (принципът на Джеймс), а освен значимостта на компетенциите, се разглежда и възприятието относно собствената значимост от възприемането на другите т.е. приемане и уважение от страна на другите (принципът на Кули). Различията между претенциите и компетентността в отделните области се отразяват върху самооценката и оценката на другите (Стаматов, 2000).
Самооценката изразява афективното изменение на Аз-концепцията.Тя отразява как Аз-ът приема себе си, разкрива значимостта или незначимостта на съдържанието, съставящо Аз-образа за самия Аз. Самооценката определя „само-ценността" на Аз-а, „себе-уважението", „себе-приемането" или „себе-отхвърлянето".
Ролята на самооценката в юношеска възраст е подробно разгледана от Harter (1990). Позитивната самооценка се свързва с позитивни взаимоотношения с връстниците, докато отхвърлянето от връстниците е свързано с ниска самооценка.
Ниската самооценка в юношеска възраст още се свързва с :
депресия;
престъпно поведение;
самоубийства;
употреба на наркотици и злоупотреба с алкохол;
хранителни разстройства при момичетата;
Съществуват няколко начина за подобряване на самооценката :
откриване на причините за ниска самооценка и областите на компетентността, които са важни за детето;
емоционална поддръжка и одобрение;
достижения;
справяне с нещата от живота;
Според Harter (1999), в ранно детство самооценката не е свързана с действителните компетентности. С нарастване на възрастта, самооценяването започва да придобива повече точност, а също така нараства и броя на специфичните домейни на самооценката (Harter, 1999). Юношите виждат себе си по различен начин взависимост от социалния контекст и партньорите в междуличностните взаимодействия (Griffin, Chassin,& Young, 1981). Юношеската самооценка често се основава на контекста и средата, в която се развиват взаимоотношенията, т.е. възприятията за одобрението, подкрепата, приемането от страна на другите. В юношеска възраст самооценката е силно зависима от собственото възприятие на детето относно виждането на другите за него, така наречената отразена оценка. Уповаването върху отразената оценка, обаче би могло да доведе до непостоянство и изменчивост на самооценката (Harter, 1990).
През различните етапи от живота самооценката се променя. Така например, ако през детството самооценката е висока, през юношеството тя спада, докато през зрелостта отново се покачва и отбелязва спад при старите хора (Robins, Trzesniewski, Tracy, Gosling, &Rotter, 2002).
Въпреки това обаче, съществуват и известни доказателства, че самооценката е сравнително последователна, т.е. ако в детството самооценката е висока, по-вероятно е тя отново да е висока в юношеството и в зрелостта (Robins et al.,2002; по Underwood&Rosen, 2011). Самооценката в подрастваща възраст не е стабилна, ако равнището на самооценка при осем годишните е високо, то с настъпване на юношеството, което е придружено от различни стресори и известно напрежение, самооценката би могла да се понижи. В теорията на Ериксън можем да открием потвърждение, тъй като според него юношите се сблъскват с много физически, когнитивни и социални промени, свързани с пубертета и много често те са объркани и показват понижаване на самооценката, в стремежа си за установяване на стабилна идентичност. През този период на развитие, както пише Долто, юношата е изцяло зависим от огледалото, от образа, изображението, което търси в очите на останалите. Период на пълна мутация – вътрешна и външна (Dolto, 2003). В подрастваща възраст децата стават особено чувствителни към оценката на другите, засилва се и срамежливостта.
В описанията на Аз-а, юношите започват да формулират по-абстрактни понятия, вярвания, морални ценности. С нарастване на годините, детското самооценяване започва да става по-точно и това се дължи на когнитивното развитие, което променя критерия при оценяването на компетентността (Bouffard, Markovits, Vezeau, Boisvert, Dumas, 1998). Bouffard et al., (1998) установяват, че сред децата от начална училищна възраст, тези които са с по-високи нива на когнитивно развитие, имат по-точни възприятия за себе си, за разлика от своите връстници с по-ниски нива на когнитивно развитие.
Според Harter (1986,1990), децата сформират самооценката си, оценявайки способностите и компетенциите си в различни области например академични способности, физически образ, социални компетенции, насочености и организация на поведението, способности за иницииране и поддържане на приятелски взаимоотношения, романтични взаимоотношения. Независимо, че едно от измеренията на самооценката е глобалността, детето изгражда едно множество от различни конкретни самооценки, свързани с отделните области. Също така отделните области притежават и различна значимост за оформянето на себеуважението, така например постиженията придобиват влияние само ако са свързани с области, които са значими.
През юношеството нови области като романтичното привличане, работната компетенция и близките приятелства придобиват важно значение, но допринасят за глобалната самооценка по-различен начин при момичетата и при момчетата. Така например момичетата с висока самооценка имат подкрепящи отношения с приятелите си, докато момчетата, постигат висока самооценка благодарение на способността си да влияят върху приятелите си (Shaffer, 1999).
Harter (1990), открива, че детско-юношеската глобална самооценка е силно свързана с възприятията относно физическия образ и при двата пола. Доказано е, че съществуват полови различия в самооценката, като например момичетата и жените имат по-висока самооценка в област като междуличностните взаимодействия, докато момчетата и мъжете имат по-висока самооценка в област като спорта (Harter, 1999). При момичетата ниската самооценка се свързва с невъзможността за получаване на приятелско одобрение, докато при момчетата ниската самооценка е свързана с липса на компетентност в романтичните взаимоотношения (Shaffer, 1999).
Изследвания на Harter показват, че физическата привлекателност е значима и за двата пола. Според Harter децата, които харесват себе си съответно имат висока самооценка и са щастливи, докато децата с ниска самооценка не мислят за себе си в позитивен план, изпитват много често тъга, разочарование, безпокойство, склонни съм към депресивни разстройства.
Съществуват няколко научни виждания относно това как развитийните промени влияят върху самооценката. Купърсмит, описва условията, идващи от родителското поведение, а Боулби (Bowlby, 1973). – как влияят вътрешните работни модели и стиловете на ранно привързване. Според някои изследователи съществува и генетично влияние, както върху цялостната самооценка, така и върху специфичните елементи на аз-концепцията (McGuire et al.,1999;Neiss, Sedikides, &Stevenson, 2002).
Според Купърсмит съществуват различни условия, които влияят върху изграждането на самооценката :
стремежът на родителите да изградят подчинено поведение у детето (послушание, зависимост, прилежност), понижава самооценката. Когато отношенията се изграждат върху подчинението и зависимостта, без да се отчитат достижения, това води до изграждане на ниска самооценка. Поставянето на детето в отношение на зависимост, както и въвличането в конфликтни ситуации, понижава самооценката.
покровителственото отношение на родителите, е условие, което формира средна самооценка у децата. Равнището на претенции към децата като цяло е по-ниско и това им позволява да приемат своите деца такива, каквито са, проявявайки търпимост към тяхното поведение. В същото време самостоятелността на децата събужда тревога у тях. В сравнение с децата, които имат висока самооценка, те са много по-силно зависими от мненията на другите.
доверието от страна на родителите, насърчаването на самостоятелност, вярата и уважението, сформират висока самооценка у децата; те са независими и уверени в постигането на успех. Купърсмит свързва високата самооценка с влиянието на няколко фактора: приемането, поддържането и уважението на детето, ясно очертаните изисквания и норми, предявявани към него. Ясно зададените изисквания като форма на външен контрол подпомагат изграждането на вътрешния контрол и разграничаването на желаното от реалното; съчетани с любов, те се преживяват от детето като загриженост, проявена към него.
Теорията за привързаността и концептът за вътрешните работни модели на Боулби отчасти дават отговор на въпроса как се формира самооценката. Според теорията на Боулби децата, които са сигурно привързани създават позитивни вътрешни работни модели и е много по-вероятно те да започнат да оценяват себе си по-благоприятно за разлика от несигурно привързаните деца.
Той смята, че ранните връзки влияят върху детското възприятие за стойността на собствената личност. Тези виждания, така наречените вътрешни работни модели, през целия живот оказват влияние върху различни аспекти включително качеството на взаимоотношенията и самооценката. Позитивните вътрешни работни модели на Аз-а са свързани с висока самооценка (Cassidy, 1988).
Според Cassidy (1988), специфичната връзка и привързаността на детето с майката също влияе върху самооценката. Сигурно привързаните деца като цяло имат позитивно и реалистично виждане за себе си, докато несигурно привързаните деца имат или негативно, или идеализирано виждане за себе си.
Автор:
Жечка Илиева | детски психолог
част от екипа на talks | #мамаавтор
Commenti