Най-големите подаръци, които можете да дадете на децата си, са корените на отговорността и крилата на независимостта.
- Денис Уейтли
В психологията на семейните отношения се отделя голямо внимание на междуличностните отношения в семействата с две и повече деца. Основание за това са често възникващите чувства на ревност и съпътстващите ги прояви на съперничество между децата, които понякога прерастват в непрестанни и ожесточени войни помежду им. Нерядко в тях биват въвлечени и останалите членове на семейството родители, баби, дядовци. В крайните степени на конфликта може да се стигне до поява на тежки емоционални реакции у деца и възрастни и разделяне на семейството на противостоящи лагери. Обикновено поводът за това е стремежът на всяко от децата да привлече по-голяма част от родителската любов и внимание.
Това, с което трябва да сме наясно, е че детската ревност е нещо съвсем естествено. А това, което трябва добре да запомним, е, че дори и да се правим, че не съществува, тя няма да изчезне от само себе си. Появата на нов член в семейството винаги води до промяна, която е и в психологически, и в емоционален план. Вашата задача е отрано да подготвите бъдещия батко или кака за появата на новото братче или сестриче в семейството. Важно е да показвате, че по-голямото дете е също толкова скъпо за вас, колкото и по-малкото. Още когато се разбере за втора бременност, трябва да се проведе разговор с по-голямото дете – това е и първият разговор за това откъде идват бебетата и какво се случва. Моята препоръка е този разговор да бъде в присъствието на таткото, за да почувства детето, че става въпрос за нещо, свързано с всички тях.
Това не е работа само на майката. Има изобилие от подходящи книги, подпомагащи този деликатен разговор, но майките сами могат да преценят докъде да стигнат в обясненията си и какъв ще е методът им –по реалистичен или по-„приказен”.
Сега децата получават наистина голямо количество информация и от телевизия, и от други средства за информация. Въпреки това те се нуждаят точно от вашата „версия” по въпроса и е добре да я чуят, преди бременността да е напреднала. Детето трябва да е подготвено, да не бъде изненадвано, за да не бъде обърквано.
В противен случай то започва да се чуди: “Какво се случва? Никой не ми казва! Аз къде съм в цялата тази история?”, и по един или друг начин се чувства отхвърлено.
Когато се почувства отхвърлено, то може да се почувства и нежелано, а това също води до объркване: „Защо така се случва? Какво става? Не ме ли обичат вече?” И тогава се появява ревността. Всяко дете иска цялата обич и цялото внимание само за себе си, а другото дете застрашава това еднолично „господство” над обичта на мама и тате. Още веднъж искам да подчертая, че ревността е нещо съвсем естествено, разбира се, когато е в добри граници. Ако тези чувства на ревност, съперничество, дори понякога гняв към другото дете бъдат правилно направлявани, те може да допринесат за изграждането на характера на детето. То ще бъде научено на толерантност, да се съобразява с хората около себе си, да отстоява гледната си точка в конфликт с другите, да проявява взаимопомощ и да разбере най-важното –в живота не може да има всичко. Не е възможно да имаме всичко – не може да имаме всички играчки, не може да имаме всичката любов на света само за себе си. Това са първите уроци по живеене в общество. Правилното направляване на естественото съперничество между децата в семейството означава родителите да имат конкретни стратегии, които да определят границите на ревността, границите на конфликта. Какво поведение трябва да имат родителите, за да се справят със съперничеството между децата?
Да разговарят с тях. Това, което е добре да се направи още с появата на признаци на ревност, е да не се чака тя да мине от само себе си – децата да израснат с ревността и тя да „им мине”.
Едната от стъпките, които родителите могат да предприемат, е да започнат да говорят за ревността, да отразяват чувствата на по-голямото дете: „Чувствам, че ти е неприятно, че обръщам повече внимание на брат ти. Чувствам, че ми се сърдиш, защото аз повече стоя с малката ти сестричка.” По този начин детето ще бъде зачетено. Когато отразяваме чувствата му, то разбира, че ние му обръщаме внимание. Много е важно да разрешаваме на децата си да изказват отрицателните си чувства към другото дете или към родителя.
Да им разрешаваме да изпитват тези чувства и да ги изказват. Няма маловажни чувства. Ако на нас като възрастни нещо ни изглежда несериозно, за детето това може да е основното му чувство – чувство за отхвърленост и самота. Родителят трябва да си дава сметка какво изпитва детето и да му го казва: „Виждам, че си ядосан, че сестра ти счупи играчката.”
Когато има конфликт, е важно ние като родители само да го констатираме, а не да казваме:
”Ти си виновен, ти си го провокирал.” Не трябва да се оправдава едното и да се набеждава другото дете. По-добрият вариант е: ”Виждам, че тук има конфликт. Какво става?” Оттук може да тръгне разговор с констатиране какъв е проблемът, а не кой го е причинил. В повечето случаи не можем да определим кой е виновният и не е добре, това не е целта ни. Целта ни е да разберем какви са причините за случилото се и заедно с децата (поне с по-голямото) да се учим как да решим този конфликт.
Да определят справедливи права и задължения. Другият аспект на ревността е свързан с това кой има повече права. Голямото дете ревнува по-малкото, гневи му се, защото то има по-малко задължения. На голямото му се позволяват повече неща, но то има и повече задължения и отговорности. То трябва да си измие ръцете, да подреди масата, да помогне на мама и т.н. От друга страна, по-малкото дете ревнува по-голямото, защото то пък има повече права: „Значи той може да гледа повече телевизия от мен, на него и това му се позволява...” И в това противоборство се получават конфликти. Важното в подобна ситуация е родителите да не делегират права на децата си скришом. Става въпрос за „уговорки” от типа: „Ти може това да го правиш, но не казвай на брат си.” Или обратното. Трябва да бъде проговорено.
Децата трябва да знаят: „Ти имаш тези права и отговорности, а брат ти или сестра ти имат тези права и отговорности, защото така и така...” Не е добре да се прекалява с възлагането на отговорности по обгрижването на по-малкото дете от по-голямото. Съществува риск едното дете да се почувства жертва на другото. Не можем да възлагаме на по-голямото дете отговорности, които са наши, на родителите. Хубаво е да се дават на децата задачи, в които те да си сътрудничат. Всяка майка може сама да прецени какво ще бъде това. Процесът на работа да е процес на сътрудничество, а не индивидуални задачи, засягащи едното дете. Да създадат и отстояват “семейни” правила. Много е важно в семейството да има ясни правила и те да се отстояват безкомпромисно от родителите. Конфликтите са неизбежни, те винаги се появяват. Едно от задължителните правила е забраната за физическо насилие. Това трябва да бъде ясно в семейството. Вие забранявате физическото насилие, но давате възможност гневът да излезе по един ненараняващ другите начин – устно, говорейки за него.
Добре е децата да се разделят в различни помещения и да имат възможност да минат през чувствата си, след което вие да поговорите с тях (какво се случи, какви биха могли да са последствията от подобно поведение). Майката и бащата може да кажат как се чувстват, като виждат децата, които обичат, да се нараняват взаимно. Когато говорим, трябва да помагаме на децата да изговарят чувствата си с въпроси: „Тъжен ли беше?”, “Какво искаше да му кажеш в този момент?” Други общи правила може да бъдат: ”Не се бийте!”, „Не пипай нещата на брат си, когато него го няма!”, „Не играй с неговите играчки, без да ти е разрешил!”, „Ако искаш да разбереш какво има в шкафа му, помоли го сам да ти покаже!” По този начин всяко дете си има своя лична територия. Да остават насаме с всяко от децата. В моментите, когато сте насаме с детето, не трябва да правите изказвания от типа: ”Имам подарък за теб, но ще си го разделиш с брат ти” или „Стига вече съм те гушкала, че сестра ти стои сама”. Не! Когато сте насаме с едното дете, бъдете само с него и му давайте цялата си любов и внимание. А когато двете са заедно, разпределяйте вниманието. И така постъпвайте с всяко едно от децата.
Да изтъкнат изгодата от ситуацията. Обяснете на децата, че когато са две, имат два пъти повече неща, два пъти повече възможности. Типовете поведения, които създават благодатна почва за развитие на ревност и съперничество между децата в степен, която не е добра за тях, са няколко. Тъй като родителите трудно могат сами да установят грешките в поведението си, ще се спрем на тях по-подробно:
„Животът е битка”. Тук става въпрос за родители, които имат нагласата, че животът е битка, в която оцеляват само най-силните, и ако не воюваш за своите права по всякакъв начин (в повечето случаи агресивен) и на всяка цена, ти винаги губиш в живота. Аз съм чувала родители да казват: ”Нека се карат. Да се научат, че в живота нищо не е лесно!” Ако родителят смята, че това е единственият начин човек да се утвърди в живота и да печели, е естествено да стимулира едно такова съперничество между децата: „Брат ти е много силен, той ще се оправи, ами ти...”
„Конфликтът е забранен”. Другата крайност е, че всички на всяка цена трябва да се обичат и конфликтите са нещо много лошо. При наличие на конфликт родители с подобна нагласа веднага го стопират или се правят, че го няма, принуждават децата да се сдобрят. В живота има конфликти. Въпросът е ние в какво отношение към конфликтите възпитаваме децата си. Конфликтът е начинът, по който се решават проблеми. А проблеми има винаги. Въпросът е как се справяш. Има си начини конфликтът да се управлява и не трябва да гледаме на него негативно –това е начин за решаване на някакъв проблем. Конфликтът се появява, за да ни сигнализира, че някъде има проблем. Принуждаването на децата да се сдобряват, да се правят, че няма конфликт, е погрешна стратегия. Веднъж принудени да потиснат недоволството си, те ще издебнат момента, в който мама и тате ги няма, и пак ще решат този конфликт по доста неконструктивен начин.
Незачитане на индивидуалните потребности. Друго, което засилва съперничеството между децата, е поведението на родителите, което не прави разлика в индивидуалните потребности на децата. Децата са различни и слава богу! Всяко от тях има различни потребности. Не бива да искаме по едно и също време децата ни да се занимават с едно и също нещо, за да ни осигурят спокойствие. Едното дете може да иска да си рисува или да има потребност да излезе, но майката казва: ”Не, ще стоим тук, защото сестра ти иска да гледа телевизия.” Незачитането на отделните потребности също може да породи съперничество и конфликт между децата. С това е свързан и друг проблем –даването на примери.
Независимо дали са отрицателни или положителни, това отново е незачитане на индивидуалността. Например: ”Брат ти винаги се сеща да си мие ръцете, пък ти не го правиш!” или ”Ти си ми много добричък, не си като брат си!”. Нито положителното, нито отрицателното сравняване е добро. Ние като родители трябва да им показваме, че уважаваме тяхната индивидуалност и ги обичаме такива, каквито са. “Знам, че ти е трудно да стоиш на едно място, но направи това усилие”, т.е. познавам те, приела съм го и те обичам точно такъв, какъвто си. Така детето разбира, че за вас е нещо по-специално, нещо отделно, различно от търпеливото братче. Ние сме тези, които даваме сигнали на децата, че те за нас са единствени.
„Той е малък и не разбира!” Става въпрос за тип родителско поведение, при който постоянно едно от децата е наказвано и обикновено това е по-голямото: ”Той не разбира, той е малък, ти трябваше да се сетиш.” Когато само едно от децата е набеждавано за всичко, другото постоянно е в ролята на жертва, от която роля манипулира. Или се карат само на детето, което удря. А това е просто неговият начин да решава проблемите. Ако на другото начинът му е да плаче, това съвсем не означава, че то винаги е онеправданото.
Съперничество между родителите. Когато самите родители са постоянно в някакво съперничество (например кой е „по-добрият” родител или коя е „най-добрата майка”), детето започва да създава в себе си нагласата, че трябва да е в постоянно съперничество с някого. Това е възпитание в нетолерантност.
В кои случаи детските конфликти носят ползи ?
Ето някои от хубавите и лоши страни на съперничеството между децата.
Добри страни:
по-добро разбиране на другия човек. Научават се да спорят и да стигат до компромис
научават се да бъдат самоуверени и състрадателни
научават се да разпознават и управляват емоциите си
развиват мотивация за съвместна работа, изграждане на навици и умения
научават се на търпение, постоянство и последователност при преследване на целите
придобиват нови навици да обсъждат появилите се проблеми и по-голяма устойчивост на стрес
Негативни:
отрицателна и неприятна атмосфера в дома
може да доведе до бой в дома и да се наранят едно друго
постоянните конфликти могат да доведат до неприязън
влошаване на отношенията между членовете на семейството
постоянната борба може да стане в бъдеще начин на живот
занижена самооценка
Как да се намали броят на конфликти при децата ?
Определят се ясни правила за децата и се съблюдава, че те се спазват;
Подчертайте, че е добре да има голямо семейство, където всички се забавляват и си помагат;
Стимулирайте децата, че си играят и се грижат един за друг;
Подчертайте разликата във възрастта между децата. По-големи деца ще бъдат горди, че са фактор за по-младите;
Научете децата да изразят чувствата си в учтива форма, а не да крещят и да се бият;
Ако обектът на спора са играчки или материални неща, вземете ги по време на кавгата;
Когато децата са в конфликт ги разделете. Когато емоциите се успокоят, говорете с децата за тяхното поведение;
Учете децата си да се намират компромисно решение;
Автор:
Жечка Илиева | детски психолог | част от екипа на talks | #мамаавтор
Comments