По книгата ‘’ Забравеното изкуство да възпитаваш”, на Микалийн Дюклеф
За семейството, родителството и възпитанието.
С огромен интерес прочетох тази книга и благодарих на Вселената, че моя приятелка ми я препоръча и зае, а аз намерих утеха във всяка дума. Когато зачетох още въведението си мислех -” Да, това ми звучи толкова познато”. Тази книга е като оазис в пустинята на модерното родителство, изтъкано от стрес, самота, сълзи, безсилие и безсъние. Микалийн Дюклеф откровено разказва за напрегнатата и понякога дори болезнена връзка, която е имала с дъщеря си. За неудобните моменти, които малко родители гласно или писмено биха споделили. За гнева. За контрола. За не-справянето. За виковете, за отхвърлянето. За изчерпването и дори желанието да избягаш понякога. В много други книги, статии, семинари, вече бях чувала истории колко е трудно да си родител. Какви са предизвикателствата. С какви проблеми се сблъскваме. Но, ако трябва да бъда наистина откровена - иска ми се това да бе първата книга за родителство, която да прочета!
Сега ще ви разкажа защо…
Защото, всеки материал, който прочетох и нареждах в библиотеката си, добавяше още купища “ТРЯБВА” в моето съзнание и във връзката между мен и детето ми. Наред с препоръките от педиатри, разбира се. Как трябва да наддава. Ако не успея с кърменето, как трябва да се допитам до консултант. Как трябва да следя колко милилитри мляко пие, с колко да го дохранвам. Кърменето или по-скоро неуспеха с него ме доведоха до наистина ужасна депресия. Депресия, която ако на повърхността приличаше на приливи и отливи, в дълбините беше помитаща и опустошаваща за вече разклатените ми човешки и женски основи. Тя отключи всички останали съмнения по отношение на това колко всъщност не се справям. Залитнах. Започнах зорко да броя всичко. Да преекспонирам и отдавам твърде много внимание на незначителни неща. За да компенсирам. За да бъда все пак добра майка. Постепенно стресът ми се увеличи. А, той само крадеше от прекрасните моменти и чистата любов към сина ми. Всички графици и “трябва” за хранене, сън, развитие, поведение, неспирно бучаха в главата ми като никога не спяща машина за изкореняване на всичко, което всъщност бях, можех и знаех.
Те ме отдалечиха от същината ми като майка, накараха ме да пренебрегвам дори понякога инстинкта си, за което всеки път съжалявах и си плащах.
Но, ето, в ръцете ми попадна тази книга, за моя радост! Спомних си коя съм. Като майка. Коя бях като дете. Историите ме върнаха в сладостта и безтегловността на детството ми. Тези моменти, в които с боси крака и ожулени колене тичах със сестра си и братовчедите си до пекарната на село. Купувахме колкото можем да носим хляб, и пак тичешком се връщахме, за да хапнем току що сварена лютеница. Тези моменти в които полагах глава в скута на баба ми, а тя с цялата нежност на света решеше и галеше моята коса. Когато бях винаги заобиколена от други хора, но и винаги себе си. Когато слушахме скупчени пред огъня истории на нашите прабаби и прадядовци и си ги представяхме живописно. Когато дори не включвахме телевизора. Храната винаги беше топла, най-вкусна, защото беше споделена. Леглото беше най-мекото и удобно, защото те повиваха с любов, а сънят сладък и желан. Припомних си всички тези най-свидни дни и нощи, помилях за веселата глъч, с която живеехме някога. И, осъзнах, колко щастливо дете съм била. Иска ми се днес, децата ни да имат повече от това. По-малко устройства, по-малко тревожност, по-малко дистанция и много по-малко ТРЯБВА.
Микалийн Дюклеф споменава един тест, който доказва, че обществото и културата ни обуславят и променят начина ни на мислене. Става дума за теста на Мюлер-Лайер. Той представлява две еднакви по дължина линии, като горната завършва със стрелки, сочещи навътре, а долната със стрелки сочещи навън. В култури, които не живеят в градове, обградени от прави ъгли и стени, линиите учудващо изглеждат еднакво. Аз като един представител на модерния свят, се подведох също.
“ Провеждайки теста на Мюлер-Лайер върху различни общества, изследователите разкриват огромни пукнатини във фундамента на психологията. Откритията им показват, че културата и средата, в която израства човек, могат дълбоко да формират основни мозъчни функции, каквито са зрителните възприятия. Ако това е така, по какъв друг начин би могла културата да променя мозъка ни?” В книгата си, авторката не просто говори за съвременното родителство и предизвикателствата му, но тя разказва в детайли пътуването с тригодишната си дъщеря до корените на нашите прародители. Докосват се и се потапят в живота на три от най-древните общества на света - маите в Мексико, инуитите на север и хадзапските племена в Танзания. Техният живот и връзката между тях двете се променя завинаги. А, Дюклеф вече никога не гледа на родителството като задължаващо, ограничаващо и контролиращо. Живеят с три различни семейства от съвсем несвързани места по света. Но, това, което откриват е универсален начин за отглеждане и възпитание на отзивчиви, спокойни и уверени деца.
“Децата се развиват като се учат от най-различни хора от всякакви възрасти - прабаби и прадядовци, баби и дядовци, чичовци, лели, семейни приятели, съседи, братовчеди и всички останали деца, които вървят с тях.”
Съвсем противоположно на западното т.нар. ядрено или нуклеарно семейство, семейството в тези древни култури е много по-голямо и сплотено. Нуклеарното семейство се състои от майка, баща и техните деца. Докато в някои общества дори и до днес това изглежда като нелепа и нелогична идея.
“Идеята двама души да се грижат сами за едно дете е просто абсурдна” казва историкът Джон Гилис, който проследява как се отразява модернизирането и индустриализацията в семействата и обществото. Изолацията всъщност води до нарастваща следродилна депресия и тревожност сред подрастващите. Ако попитате някоя майка сред изброените племена, дали е страдала от следродилна депресия, вероятно ще ви гледа неразбиращо. Защото, такова нещо сред тях не съществува. Защото жените не са обременени с невъзможната задача да бъдат единствените обгрижващи своите бебета и деца. Те разполагат с множество “помощници”. Никога не разчитат само и единствено на себе си. Когато авторката на книгата разказва за обществата на ловците събирачи, си представям как те живеят толкова скромно, дори бихме си помислили, че в много отношения са затруднени, технологично и всякак изостанали от западния свят. А, историите за техните отношения и сплотеност, за тяхната емоционална интелигентност, доказват, че тези, живеещи с липси, сме НИЕ. И, то огромни липси, които опитваме да запълним и компенсираме с вещи, състояние, лекарства и терапии.
А, както е написал великият Ралф Уолдо Емерсън "Онова, което сърцето ти смята за велико, е наистина велико. Онова ударение, което поставя душата, е винаги правилно." И също така "Природата мрази калкулатори".
Някъде, по пътя си към възхода, сме забравили кои сме, отдалечили сме се от корените си и сме забравили, че ние също сме природата. Не сме повече от нея. Там се крият истините, неподвластни на времето и законите, които движат света.
Ще ви споделя шокиращ за мен факт, който прочетох в “Забравеното изкуство да възпитаваш”. Никога не съм се замисляла всъщност откъде се е зародила идеята, че когато родиш бебе, трябва да получиш график по който да го отглеждаш. Кога, как и колко да яде, спи, будува, да се сменя и т.н.
През 1748г. д-р Уилям Кадоган написва есе с инструкции за медицинските сестри, с които работи. Тъй като в болницата “ Корам” в Лондон постъпват близо 100 изоставени бебета на ден,той е принуден да организира малкото персонал, с който разполагат, за да се грижат за тях. След няколко десетилетия, тези идеи стават популярна препоръка и се създават известните и до днес графици в педиатрията. Възникват насилственото и нездравословно принуждаване на бебетата към самостоятелен сън, ранно отделяне от майката и нормите за развитието на децата. Схващанията граничат с лудост. Не само - те са и меко казано сексистки. След като хилядолетия назад майките по света ОЧЕВИДНО са били способни да се грижат за децата си, изведнъж им се казва, кое как трябва да правят и как да бъда майки. С напредването на индустриализацията в обществото, вече не се мисли кое е най-доброто за децата, а за фабриките и как техните майки бързо да се върнат на работните си места.
А, когато майките, които са стълб за семейството, бъдат извадени от него, за да работят наравно с мъжете, семействата започват да се разпадат. Вниманието, което жените са били способни да дават на децата си, вече е ограничено и дори нищожно. И това, което следва е пикът на производството на детски играчки. Пластмасови, метални, големи, лъскави, свирещи, пееещи…. Днес, колкото и да ни е тъжно да си признаем, разполагаме с невероятен набор от предмети и машини, които да заменят елементарната ни способност да даваме вниманието и грижата си на децата ни. А, те искат нас. Искат нашият глас, нашите очи, нашето докосване. Топлината от нашите гърди, пулса ни, който ги успокоява, защото е бил сред първите неща които са чували в утробата. Искат нашето време. Но, него, времето, го искат вече и всички работодатели, колеги, проекти, срокове, клиенти, с които трябва да го разделим…Изолацията в майчинството в наши дни има опасни последствия. Тя провокира депресията. Знаете ли, че следродилната депресия може да продължи години? Обикновено майките обвиняват себе си, не смеят да споделят и потърсят помощ. Трябва да изберат дали да останат дълго в изолация и самотни грижи за бебето си или да го “изоставят” в някоя ясла и да се върнат на работа. И двата варианта не са добри. Жените попадат в омагьосан кръг на неспособност да се погрижат за себе си, неефикасност в грижата за бебето и купища самообвинения. Дискриминирани са често и от шефове и колеги.
Социумът, който ги е поставил в тази позиция в същото време ги отхвърля за това, което са. Както се отбелязва в тази книга, човешките бебета се раждат “недоносени” в сравнение с всички други бебета примати. Те са абсолютно беззащитни, недоразвити и изцяло зависими от майките си. Съвременният начин на отглеждане изцяло противоречи на нуждите на децата ни, но също и на родителите им. Еволюционно сме оцелели като вид, защото сме живели в по-големи структури (семейства). Човешкото поколение, за разлика от всяко друго се нуждае от дълги години отглеждане, съзряване на физическите, когнитивните и неврологичните си функции, за да може да оцелява и да се справя само. Три от най-древните племена по света, от които са произлезли повечето западни общества, и до днес са запазили традициите за успешно родителство. Една смела жена е завела накрай света малкото си непослушно момиче, с надеждата да се научи да бъде повече като тях и да изгради по-силна и позитивна връзка с детето си.В тези племена със собствения си пример възрастните споделят, на първо място не трябва да се гневим на децата си.
Микалийн Дюклеф, въвежда акронимът СПАМ като успешна стратегия, която е съставила на база преживяванията и впечатленията си, докато е живяла сред племената. Ето какво значат буквите.
Сплотеност | Поощрение | Автономност | Минимална намеса
Гневът, трябва да бъде изкоренен.Той е породен от желанието ни да контролираме децата и поведението им. Научени сме, че те трябва да бъдат в определени норми. Истината е, че модерният родител, явно е развил фикс идея в това да доминира и контролира детето си. Но! Гневът на родителя се отразява на детето и захранва гняв и в него! Ние, реално показваме и учим децата си на това как да бъдат гневни! Те като малки не са способни да разчитат или контролират емоциите и изблиците си. За бога, дори възрастните не винаги можем! Ето, защо според маите, никога не бива да се гневиш на дете. Просто защото, то Е дете. И като такова, е недоразвит все още човек. Според тях е нормално и очаквано децата да бъдат непослушни, палави, дори понякога агресивни,непохватни, несъобразителни. Докато очакваме това от тях и помним, че те тепърва се учат, ще бъдем по-търпеливи и разбиращи.
Гневът разрушава близостта ни. Пропуква доверието им в нас. Нашата задача като възрастни се състои в това да бъдем спокойни, силни, любящи и да учим на същите добродетели децата си. Знам, мислите си, но това не само е трудно, понякога дори невъзможно, когато имаш насреща си тръшкащо се дете. Самата аз четейки историите си мислех същото, как да не реагирам на реакцията? Как да остана спокойна и уравновесена? Спомнете си някоя подобна ситуация, детето ви се хвърля по земята, съсипва ваши ценни вещи или се подлага на опасност. Какво е чувството? Засяда ли ви буца на гърлото, събира ли се в корема ви топка от яд, готова да избухне, чувствате ли се засрамени от хорските погледи… чувствате ли се безсилни срещу поведението на детето си? Всички тези емоции са НАШИТЕ емоции в този момент. Ние носи отговорност да се справим с тях, колкото и да ни е трудно, за да можем да помогнем на любимото си същество!
Но това наистина е просто момент. Предизвикателство и възможност да станем по-близки! В тези трудни моменти или тантруми, както още ги наричаме маяните използват следните тактики (и, повярвайте те работят):
очакват децата да не могат да се контролират и успокояват сами (нека не забравяме колко крехка е нервната им система)
запазват спокойствие, за да не захранват с още повече енергия децата в напрегнати ситуации
разбират, че повечето действия и импулсивност при децата произлизат от простичкия факт, че те искат да участват, да ни съдействат и да допринасят за семейството и близките както големите
игнорират лошите думи и поведение, вместо това показват на децата как да бъдат спокойни и да излизат от тантрумите
докосват ги - физическият контакт е от огромно значение при децата, често никоя дума не е по-силна от погалване или прегръдка или дори боричкане (те помагат на мозъка на детето да се развива)
учат ги на благоговение към заобикалящата ги среда, за да им показват, че има по-големи неща от нас и проблемите ни
дават възможност на децата си да се учат да мислят сами (модерният родител предпочита да улеснява детето си или по-скоро себе си като действа или говори вместо детето си, но така само го потиска и прави неуверено)
Емоциите имат нужда от тренировки. За да ни служат добре, както всичко друго в тялото ни. Не се страхувайте, че не винаги се представяте като перфектният родител. Позволете си да се учите в процеса с нуждите на детето. Не се съдете, но не съдете и децата! Не ги учете да бъдат осъдителни. Вместо това им давайте правото понякога да грешат, да преживяват последствията от грешките си и да се усъвършенстват. Показвайте им състрадателност и прошка със своите действия и думи към тях.
Други успешни подходи, които семействата на маите използват са “Напускането” и “ПОГЛЕДА”
Авторката разказва как е станала свидетелка на кризисна ситуация с едно от децата на местните, което макар и необичайно за него проявило гняв и агресия. Ударило майка си, която очевидно изпитала болка. Майката, обаче запазила хладнокръвно самообладание. По-късно му припомнила тази случка, когато то самото се ударило и така ефективно създала разбиране на детето, че болката е нещо, което всеки иска да избегне. Ето, защо, момчето не бивало да удря и причинява болка на други.
Какво търпение само!? Вместо да изкрещиш на детето, дори да отвърнеш с плесник, или да го накажеш, както може би някои биха постъпили (за да си научи урока!)… да изчакаш идеалната ситуация, да научиш детето си по правилния начин - с НЕНАСИЛИЕ.
Това е напускането, показването с действията си буквално и преносно - аз излизам от стаята, от ситуацията щом се държиш така. Давам ти време, пространство и възможност да помислиш за поведението си. Дистанцирайки се, вие оставяте детето в криза обезоръжено, защото не му давате енергията и присъствието си да продължи с лошите прояви. Така, то ако не на мига съвсем скоро ще излезе от кризата само.
Другият подход - погледа е мощен. Той показва отново на децата с ненасилие кой е авторитета. Казва им - “ Тук имаме граница, която ти току що премина. Отказвам да толерирам това поведение. Разочароващи са държанието или думите ти!”
Погледът е отново хладнокръвно фокусиран визуален контакт, наситен с цялата енергия и твърдост, която имате, за да покажете на детето, че греши. С времето, дори може да се превърне в най-силният ви инструмент. Детето ще усеща погледа върху себе си и с всеки път ще му действа все по-силно. Важен е защото, с тази техника, децата се учат да разпознават и емоциите в другите хора. Също така да ги уважават. Но, вие отново му давате чудесен пример как управлявате емоциите си, а не се поддавате на тях и не им позволявате да изригнат.
В семействата на ловците събирачи също вярват, че лошото поведение на детето е начинът му да поиска повече отговорности и дейности за допринасяне в семейството и повече самостоятелност. Като едно нещо е свободата - можеш да правиш каквото си искаш е нейното мото. Но самостоятелните деца, са също така и отговорни деца. Те с гордост помагат и обгрижват.
Спомням си, като че беше вчера - когато малката ми сестра се роди, моето детство от безгрижно, се превърна в обгрижващо. Моя мисия бе да се грижа за нея, да я пазя, да помагам с всичко, което мога и ми се позволи. Така от седем годишна придобих умения, които цял живот ми служат и ми се изплащат. Но също така и се научих да бъда силна, самоуверена и отзивчива. Това правят и в големите семейства на ловците - маи, хадзапи или инуити.
Важно е да запомним, че те не го правят само защото нямат избор - възрастните разчитат на всяка помощ от децата си. Живота на тези места е често суров, опасен и много труден. Но те вярват, че така научават децата си на всичко, с което те самите ще могат да оцеляват и да бъдат добри, състрадателни и интелигентни.
Освен, че са овладели до висока степен изкуството на игнорирането, те учат наследниците си повече с действия, отколкото с думи. Често дори с часове не говорят, нито “дават нареждания и команди”, а използват отговорностите като награди. Децата им приемат тези награди с гордост и неизмерима радост. Няма съпротива. Има СЪДЕЙСТВИЕ. Децата обожават да чуват “Нали си вече голям/а”. Те искат да са като нас. Защото ни обичат и искат да се свързват с нас с колкото може повече дейности.
Ние създаваме представата им за света, както и за тях самите. Нима не е по-добре да ги учим, че света е място за всички, че е хубаво да си помагаме и сме способни заедно да постигаме повече? Вместо да ги учим, какво е забранено, какво не бива и не могат, от какво да се страхуват? Те сами ще се сблъскат всичко това, рано или късно. Мислите ли, че децата на ловците събирачи не са изложени на далеч по-животозастрашаващи опасности? Като диво животно, което да ги нападне, като пустошта в която да се загубят, всичко това е несравнимо с това да се ядосваме на детето си, защото си е изцапало новите обувки в калта! Разгърнете въображението си! Дисциплината не бива да е нещо лошо и неприятно. Тя може да е забавна. Да е игра. Децата обичат да играят и учат много бързо в този процес. Те търсят СВЪРЗАНОСТ!
И, все пак, ние не сме тях. Наш дълг е освен да ги пазим и обгрижваме, да им предоставяме поле за изява. Инуитите казват: “Оставете децата си сами да водят битките си”. Идеалната формула е ПРАКТИКА, ПРИМЕР, ПРИЗНАНИЕ. Бъдете техни приятели и учители, а не тирани! Никой не обича да бъде командван. Най-добрият приятел за самоувереност на детето се нарича АВТОНОМНОСТ. Не говорете и не действайте вместо детето си, спрете постоянно да го инструктирате. Позволявайте му да опознава себе си, пространството и света. Водете го в открити пространства, където да бъде малък изследовател и да развива самичко важните умения. Потърсете начин за “паралелно родителство”. Позволете му да се учи от други хора и деца, да се обогатява и така да се отнема част от напрежението, че то разчита само и единствено на вас. Забелязали ли сте децата ви, колко са щастливи, когато сте сред приятели и в забавна компания? А, вие, щастливи ли сте? Социалната подкрепа е от ключово значение, както за тях, така и за вас. Направете семейството си отворено за близки, нови приятели и преживявания. Детските нужди са човешки нужди, които всички споделяме.
Трябва ли постоянно нещо да се случва? Можем просто да бъдем и да се наслаждаваме на живота и времето си заедно. Както ловците и техните семейства прекарват часове пред огъня, разказват интересни и възпитателни истории.
Те живеят във времето. Не се състезават с него. Скъсайте на две всички графици. На тяхно място си припомнете какво е да слушате тялото си и нека децата ви овладеят същото! Биологичният часовник е точно такъв, защото не е механичен. И, няма правилен начин да си ТИ! Ние сме. Имаме моменти. Живеем. Обичайте, подкрепяйте и прощавайте на децата си и на себе си. Всички правила са създадени от някого за някой друг. Вашите правила ваши ли са, на сърцето ви ли са? Правилата, на които учите децата си, нека са за тяхно добро, а не за ваше улеснение или за вписване в едно отдалечено от човещината, корените и заобикалящият го свят общество!
Възпитанието и отглеждането на децата е трудна задача, но и най-голямата привилегия, защото те са надарени с неизмерима чистота, искреност и отдаденост.
Припомнят ни кои сме и откъде сме започнали цялото приключение, наречено живот.
Автор : April Bloom, мама автор в www.theirtalks.com/